Мога го по всяко време. Не е нужно дори да затварям очи.

Сутрин когато си мия зъбите, когато съм под душа, когато се разхождам, когато си пия сама кафето в почивката, когато хапвам, вечер преди да заспя ... винаги, когато имам нужда.

 

Тогава просто се пренасям другаде. Телепорт. Пълен при това. И неистински. И красив, и жадуван, и таен. В един свят изграден от мечти, от фантазии, от илюзии. Свят колкото крехък, толкова и несъкрушим.

Там се сбъдват несбъднатите ми мечти, живеят болните ми амбиции, оздравяват болните ми рани, оживяват най-смелите ми фантазии, обградена съм от най – достойните хора, които срещнах в живота си ...

Там живея без задръжки, тялото се извива в луд танц, допускам друг да усети ритъма, да се взре в очите ми, да проникне дълбоко в душата ми, да ме погали с думи, да ме докосне с върха на пръстите си, да ме обходи с устните си, да ги впие в моите, да се зарови в косите ми, да се изгуби в мен ... И аз в него ...

Там се смея като безгрижно дете, подскачам като палячо, пея високо и фалшиво, а хората се усмихват. Усмихват се на едно дете, което отказва да порастне и да разбира.

Там получавам удовлетворение от това, което правя, работя желаната работа, постигнам свои връхове, срещам одобрителни погледи и се чувствам горда от себе си.

Там съм достатъчно смела, за да кажа „Не”, за да обърна гръб, за да сменя рязко посоката, за да подрядя нещата и с висок и ясен глас да ги категоризирам на нужно и ненужно, важно и маловажно, добро и лошо.

Там мога да достигна до болните и нуждаещите се деца, да отпътувам до тях, да остана колкото поискам, да им помогна да върнат малко от надеждата в очите си и усмивката на личицата си.

Там ...

Там в моя чист, недокоснат, девствен свят от илюзии ...

 

Психолозите имат свое логично обяснение за този свят.

Ти имаш друго, може би по-нелогично.

А аз свое.

 

И в пълен разрез с написаното дотук ще кажа – аз съм реалист.

Знам какво правя, защо го правя, в какви води нагазвам.

Разбирам, че бягам от реалността, от нещата, които не харесвам в ежедневието си, от малки и големи проблеми.

Знам, че мълча като темерут и си строя защитни кули.

Знам, че това понякога наранява хората, които държат на мен, защото ги държа настрана, преживявам всичко сама и не им дава да надникнат в главата ми. И може би да ми помогнат.

Знам, че пропускам да изживея настоящето, да го погледна в очите, да го заплюя, да го разплача, да премина през болките му, да се усмихна на закачките му.

Знам, че този свят никога няма да оживее с пълна сила.

Знам, че за да оживеят някои от частиците му трябва да се завърна в „тук и сега” и да се преборя за това.

Знам, че няма нищо лошо в мечтите.

Знам, че има тънка граница, която аз вече прекрачих.

Знам, че се престрастих към омаята на илюзиите, защото там е топло, хубаво и лесно.

Всичко  знам.

 

Само не знам как да кажа - „Край на илюзията! Край на илюзията, че имам право на илюзии …”

...ами просто кажи „Край" и скочи в реалността - там е твоят Свят!

алееее хоп :-)

можеш ;))
http://www.youtube.com/watch?v=pIOgztVA8U8

едно сбогуване с илюзиите!
Но пак съм вечно влюбената неспасяема романтичка, която винаги съм била!;)
:)))

надминава границите познати на материалния свят. Това е едно друго измерение. Но за да е жив умът, трябва да има контакт с реалността - материалната. Запази умът си жив и способността му да бъдеш свободна, не прави компромис с кое и да е от двете за да постигнеш само другото, защото така няма да бъдеш себе си :-)

Значи има и други, които не се дават на съня :-))
Bloghead, благодаря! Аз не бих могла да се разделя със свободата на ума си ... Просто понякога й позволявам да се шири повече. Прав си. Трябва баланс.
Поздрави!